Тук оставяме настрана титлите, формалностите и диагнозите. Срещаме се като хора – на равни начала, с обща цел: път към по-добро здраве.

 

Малко уточнение, преди да започнем

Понякога хората ми казват „докторката“ – дали от навик, от благодарност или просто защото така им идва отвътре. Дълго време обяснявах, че не съм… Докато една жена не ме прекъсна с усмивка:

„А защо да не ти казвам така, след като лекуваш хора? Това правят лекарите.“

Затова вече не поправям никого. Но държа да е ясно написано – не съм лекар и не се представям за такъв. Аз съм консултант по хомеопатия. Уважавам лекарите и тяхната работа дълбоко. Просто подходът тук е различен – по-мек, по-индивидуален, понякога по-бавен, но с други дълбочини.

​

Как започна всичко

Не започнах да уча хомеопатия с мисълта: „Ще стана хомеопат.“
Всичко тръгна от желанието да помогна – първо на близките ми, после на приятелите, после на техните деца, после на кучето, котката, колегите... И както често става:

„Я виж, и на леля Гина ѝ помогна – та що да не дойде и братовчед ѝ?“

А когато след срещите получаваш прегръдки от деца, домашно сладко от баби и обаждания с думи като:

„Може ли пак да дойдем, че ни действаш успокояващо?“
– как да не продължа?

Така, книга след книга, случай след случай, изведнъж се оказах в ролята на консултант – без дори да съм слагала табела.

​

По пътя – с доверие и съмнение

Нека не звучи прекалено лесно. Пътят беше изпълнен с ентусиазъм, но и със съмнения. Не в хомеопатията, а в самата мен. Отне ми повече време, отколкото ми се искаше, да повярвам в собствените си възможности.

​

Моят хомеопат обаче повярва преди мен. Не с думи и не с големи обещания, а просто с присъствието си – онова особено спокойствие, което започваш да усещаш още преди да влезеш в кабинета. Първо ми подаде книга, без обяснения. После ми подари Материя медика, без повод. Отговаряше на въпросите ми, дори когато аз още не знаех какво точно питам. Никога не ме натисна към нищо, не ме вкарваше в роля, не ми даваше рамка.
Просто беше до мен – внимателно, търпеливо.Предостави ми кабинет, даде ми достъп до своите записки от първия му курс, даде ми усещане за място. Финансово едва ли някога ще мога да се отплатя, но онази негова тиха, човешка вяра… тя стана част от моя път.
И най-вече – от него научих как изглежда истинското присъствие, което лекува, още преди да си дал лекарство.

​

Ново начало – но не съвсем

Така се стигна до тук. И така се роди и този сайт.

Макар да му казвам „ново начало“, това не е нито съвсем ново, нито начало. Зад гърба си нося години четене, практика, въпроси, радости, колебания и благодарности. Но това е ново пространство – по-видимо, по-достъпно и по-споделено.

А и чудесен стимул да продължа да уча и да се развивам – защото не съм от хората, които спират на „достатъчно“.

​

Заедно вървим

С доверие, с разбиране и с ясната мисъл, че това е процес. Процес, в който си помагаме взаимно – докъдето ни отведат възможностите. Понякога пътят е лек, друг път – не съвсем. Но затова е важно да не си сам.

Да има с кого да споделиш. Да попиташ. Да замълчиш.
Да знаеш, че не просто някой ти „назначава нещо“, а че вървим заедно – с човечност, уважение и грижа към твоето собствено темпо.

​