Самолечение с хомеопатия – къде е границата между увереност и самоувереност?

Хомеопатията е създадена като система, която уважава индивидуалността. А самолечението… често уважава най-вече Google.И точно тук започва разминаването.

Днес ще си позволя да съм малко по-сериозна по тази тема. Обикновено се старая да говоря с чувство за хумор, да омекотявам ъглите, да намирам по-лек начин да кажа трудните неща. Днес обаче случаят не е такъв.

Вчера гледах подкаст с др. Мирослав Ненков. Темата беше самолечението – този път в контекста на антибиотиците и нарастващата резистентност. Докато го слушах, в един момент си дадох сметка колко общо всъщност имаме, въпреки че често се създава усещането, че медицината и хомеопатията стоят от двете страни на барикадата.

Не от мен. Моето мнение неведнъж е било казвано – те имат общ път.

И този общ път се казва отговорност.

Защото проблемът не е дали говорим за антибиотик или за гранула. Проблемът е когато човек реши, че знанието от интернет е равно на практика, опит и клинично мислене. Когато лечението се свежда до „прочетох“, „препоръчаха ми“, „на някой му помогнало“.

И точно там вчера осъзнах колко сходна е картината. Различни инструменти. Сходна самоувереност. И една и съща липса на разбиране за дълбочината на процеса.

Разликата между знание и познание

Имаше една мисъл, с която др. Ненков много точно улови проблема:

„Разликата между знание и познание…Знанието е нещо, което отваряш в търсачката в интернет и научаваш. Познанието е имплантацията на това знание в живия живот.“

Понякога, когато чета коментари в групи, наистина се изумявам. Изумявам се как години четене, учене, наблюдение на пациенти, анализ на реакции, грешки, корекции, клинично мислене… могат да бъдат приравнени с едно търсене в Google. Или с препоръка от „някой“.Ключовата дума е точно тази – някой.

Някой каза.

Някой пил.

На някой му помогнало.

Някой бил чел.

Проблемът не е, че хората търсят информация. Това е естествено. Проблемът е, че увереността в интернет често няма нищо общо с компетентността. А понякога е точно обратното – най-категорични са хората с най-малко опит.

Има един особен феномен онлайн:компетентните пишат внимателно, а некомпетентните – категорично.

А хората се доверяват на категоричността.

Самолечението и илюзията за простота

Хомеопатията изглежда проста отвън. Но хомеопатията не е списък „симптом → лекарство“. Не е таблица „кашлица – това“, „температура – онова“. Тя е картина. Контекст. История. Реактивност. Темперамент. Модел.

Когато някой е чел материя медика с години, когато е работил с реперториум, когато е наблюдавал стотици реакции – това вече не е просто информация. Това е наслагване. Това е интуиция, изградена върху факти. Това е познание, проверено в реални случаи. И да, понякога ми е трудно да приема колко лесно този процес се обезценява с едно:

„Ама аз четох, че при кашлица се дава…“

Защо въпреки това насърчавам знанието

Аз не съм против базовата хомеопатична култура. Напротив. Всячески насочвам натам. Постоянно обяснявам. Давам примери. Споделям книги, файлове, материали. Защото вярвам, че е важно да знаеш азбуката, преди да започнеш да пишеш. Хомеопатията трябва да бъде широко прилагана и разпространена. Искрено се надявам това да се случва все повече с годините.Но разпространението не означава безконтролно прилагане. Да знаеш кога да дадеш Arnica montana след удар е прекрасно. Да се сетиш за Aconitum napellus в началото на внезапна настинка след студ – също. Това е грамотност. Но както в езика – не можеш да напишеш роман само защото знаеш буквите. Така и в хомеопатията – не можеш да водиш хроничен случай само защото си прочел няколко описания.

Базата е необходима. Самоувереността – не.

И ако нямаме достатъчно знания, най-малкото трябва да имаме до кого компетентен да се допитаме. Да има коректив. Да има човек, който носи отговорност за насоките.

Малко честност

Понякога самолечението не е просто желание за бързо решение.

Понякога е липса на доверие.

Понякога е страх от разходи.

Понякога е умора от системата.

Разбирам го.

Но ако ще се доверяваме, нека се доверяваме на хора, които са минали пътя на знанието и носят отговорност за думите си.

Защото разликата между „прочетох“ и „наблюдавах 300 такива случая“ не е нюанс.

Тя е пропаст.